Питай – за да узнаеш, искай – и ще ти се даде, опитай – ще се изкефиш... почна се интересно.

Часът е към 10:00, денят събота, датата 16ти Октомври лето 2010то, локация Ветрен, вече квартал на  Бургас  (веке сме граждани!!! с кокошки и свине  в двора, но според съседите по-важното е,че билетчето е колкото градското – приоритети...), времето много приятно слънчево-облачно. Моя милост от 10 минути седи и гледа някак празно в купчината дрехи и дре_болии и чака да си стяга багажа. Път ме чака, дълъг път три дни с  „камили“ до другия край на света. Но явно днес силата ми на Балкански джедай е в почивка (събота е) и саковете не се пълнят с поглед. А часът си цъка цъка и ми изпива душицата... За първи път не ми се тръгва на път, а приключенията ми са природа. Дяволски странна работа. След още 30 минути умно гледане и осъзнаване, че без напън няма да стане тя моята работа и резултатът е два полупразни сака, подредени по списък „да не забравя“. Тъжна гледка, „животът“ ми не можа да напълни  2 сака!

Не знам за Вази, но аз недолюбвам разделите. Хич ме няма в подобни ситуации, някак си все не знам какво да кажа, къде да си дянам ръцете и погледа. От географските ширини ще да е това. А едно  бързо ЧАО е повече от обидно. Ама нейсе, справих се и този път и потеглих за към офисът на Нишикли.

Взех си 2 билета онзи ден, единият е за връщането на 31ви Октовмри. Цената е 55.00 лв в едната посока. Избрах първият автобус в  12:30 часа с пристигане в Истанбул по график 19:00 но всъщност е към 20:30! Пристигнах в офиса по-рано, оставих си багажа и реших да се заредя с питие в близкия р-т. „На Кея“. Едно бързо ирландско без лед със сода и носталгични рефрени от Лили Иванова, Богдана и сие ме довършват и не знам, дали ще се събера да се кача на автобуса. Няколко телефонни разговора с верни приятели ми дават нужния тласък – колко му трябва на човека...!

Автобусът е приятна изненада. Чистичък, свеж въздух, приятни лица се усмихват, че има и свободна седалка за мен. Сядайки установявам, че всяка облегалка има личен монитор с различни опции. Одавна не съм се качвал на автобус, но това пътуване променя отношението ми към този вид транспорт. Стюардът е любезен младеж  и бързо ми свикна, че не бива да ме закача с въпроси от рода на: Искате ли Кола, вода, бонбони, кексчета и т.н.? 

       

 Настаних се възможно най-далеч от останалите пътници, на предпоследната седалка. Но се оказа, че „късметът“ ми се е погрижил да ми е интересно с пълна програма до вечерта. Атаката започна с юнашкото хъркане на втория шофьор, който си полегна  на последната седалка и много оттренирано след няма и 5 минути пусна мелодията. Втори удар поемам фронтално. Пред мен са седнали две жени с млад юнак на видима възраст към 4-5 години, но характер - бяс за цяла детска група. Все пак съм имунизиран с едно голямо ирландско (да ме извиняват  шотландците, но много има да учат в правенето на уиски) и поглеждам философски на шанса си и даже се усмихвам иронично. Червената ми лампичка светва, някъде наоколо ще да се спотайва старият ми познайник – Мистър Мърфи!!! 

Макар и с порядъно закъснение пътуването да авторгарата в Истанбул е приятно. По пътя спираме на няколко места за по една цигара време, а границата с двете проверки минаваме за общо 30 минути. Няма да ви досаждам с визуализация за пътя до границата, той с нищо не се различава от пътищата в цялата ни страна – пачка до пачка, идат избори все пак! Но нещата коренно се променят след табелата „Добре дошли в Турция“. И някак си неволно ме осенява следната идея. Има бълхари-патриоти които като стане дума за Турция изпадат в амок и устата им се покрива с пяна в опити да изложат познанията и позицията си по темата за южните ни комшии. Нали знаете, мнението е  като дупето, всеки го има... Та се замислих дали няма да е полезно, всички тези родолюбци да ги запишат на една хубава екскурзия до Турция. Интересна ще е на връщане проверката на армаганеца...;)

  

В Истанбул влизаме по тъмно, но градът веднага ме очарава с темпът си на живот. Улиците са светли и гъмжат от хора. Трафикът е непоносимо претъпкан но някак си в организиран хаос. Помня градът от 1992 насам и всеки път  бивам приятно изненадан. Да укротиш и амбицираш 15 милиона жители в един град е истинска магия. Знам че кметът на Истанбул е с ранг на Министър и доста отговорен бюджет, който се вижда навсякъде където погледнеш. За да го „видиш“ Истанбул са ти нужни поне 10 дни, но можете да започнете с книга на Орхан Памук – все пак за това му дадоха Нобелова награда за литература!

От автрогарата до летището се стига за около 20 минути с метрото, цена на жетона 1,50 ТЛ (=1,50 ЛВ). След изнервящо и изпотяващо лутане в летището ПОПИТАХ и узнах, че моят  УОУ Хотел е на предната спирка и облекчено поех обратно. Но Мр. Мърфи ме чакаше с усмивка вече: на  рецепцията младежът ми съобщи, че нямам резрвация, поспорихме и ... бях настанен срещу 149 евро в стая 706. Обстановката в стаята започна  да връща усмивката на лицето ми – леглото голяяямо, да гониш цяла вечер ... духове, щом си сам ;) банята с вана и биде!!! А мини барът не го и поглеждайте (ако Ви се случи) – местна бира ЕФЕС = 15 лв... Пише че има безжичен интернет, ама в стаите го няма, освен ако си не носиш кабели да се логваш (а, какви думи само?!!). ПОИСКАХ си пароли (хакнах някого) и хоп влезнах в Мрежата. След бързо освежаване забелязох, че часът наближава 22:00 и побързах към ресторанта с работно време от 5:00 сутринта до 23:00. Аз ще Ви споделя, че обожавам турската кухня, но в Турция! Дори в турският ресторант в Японския (х-л. Кемпински София) не могат да се доближат до вкуса, който експлоадира в устата Ви след първия залък още. Поръчах си Турски кебап с кисело мляко – ГНУСНООООО, мога да излапам още три порции. И след тази обилна вечеря полята с две местни бири ЕФЕС се отправям към онова страшно голямо легло. Утре се надявам да е по-спокоен ден, но се присещам за Мр. Мърфи и бързам да заспя.