Australia Today

Чудото О-Бан

Преди да Ви открехна относно чудесата на градския транспорт в Аделиад ще Ви спомена, че тези редове ги творя в летищния Пъб в Мелбърн  на обратния път за Бургас. До сега се борих с обществения интернет за връзка директно на свръхмодерния ми лап-топ, но се предадох на малката но всеможеща Нокия Е71. Не съм дорасъл за по-солидни връзки (connections) в обществото... J .

Та се наслаждавах на една хубава Ирландска бира, а тя много  бързо смени локацията си ... в посока към...досещате се и си  взех друга творческа течност с обещаващото име ГИНЕС, за рекорди става дума тук и аз съм инвайтид както му викат по местно му... на цена 8$ пинтата...‘кво им палщаш?!

Престоят ми се очертава с още няколко стъкленици и може и да Ви споделя колко...за 5 часа в Пъба J . Междувременно приятел от Бургас ми звъни (Емо сори) и аз тежкарски му отказвам и отговарям с СМС – В Мелбърн съм... J

Та да си дойда на темата O-Bahn… Не Ви ли звучи познато по немски...?! Да но е в Аделаид и не е нищо друго, а автобусите от градския транспорт, които в определени участъци се мятат на едни бетонени „релси“  и шофьорът пуска волана натискайки педала за газта!!! Ограничението е 100 км./ч.

Казвам Ви много удобно се получава, отсечката от Дърнанкоурт до Сититио е 11,5 км по табелата покрай коловозите а за 30 минути стигнах от спирката с библейското име Парадайз Интерчейндж до Къри Стриийт. Нещо като линията Минерални Бани – Бургас, но доста по-бързо! А иначе цените на билетите са си цени. Един билет за 2 часа е 4.80$ за възрастни (аз се водя такъв), за студенти е наполовина 2.40$ а местните пенсионери са безплатно!!! И друго разбрах за тях – всички получавали еднакви пенсии...!!! Хитро нали, отрано ги подготвят – всички идваме и си отиваме еднакви на този свят!!!  (глътка елексир ирландски мнооого тъмен...почвам да се чувствам „окрилен“)

 2.       Ръндъл – Стрийт, Мол, Кафене ... прасенце...топки... J

Има една улица в Ситито (центъра) с името Ръндъл Стрийит. Явно някоя сергийка се е заседяла там по-задълго и градската управа е решила, че ще прекъсне трафика в определен участък от нея и ще я превърне в търговска зона, която сега се нарича шикозно Ръндъл Мол. 

Безбожно място за всеки, който е решил да похарчи парички, а ако не е решил ще го направи като в Капалъ Чаршъ Истанбул, вервайте ми. Аз лично се пробвах на едни преоценени обувки Тимбърленд за 69,95$ (няма и 75 лв) но можех да ги ползвам само за плавници, та си купих други за 99,95$!!! За всеки ще се намери нещо, ако пък шоп_ингът не Ви пребори то със сигурност ще си хапнете сладичко, шоколадче или биричка с мезенце. Няма измъкване, за това ако си къткате стотинките хич и не ходете  натам. 

Аз лично го недолюбих това изкусително место. Нищо романтично и творческо не усетих, дори се пробвах на биричка с обяд 25$ и си рекох – остаряваш момче, топиш кеша а не тлъстинките! Един друг ден се полутах  по продълженнието на тази улица в посока реката и парка и попаднах сред доста интересни нещица. Разнородни симпатични ресторантчета а между тях „бърлоги“ с дългокраки каки...стриптийз клубове или подобни отбивки. Аз нямам опит в тези удоволствия (признавам си) и изчервен ги подминах, но  следващият път ще накарам някой местен да ме въведе в обстановката – око да види...ръката май не трябва да пипа! J

3.       Четвъртък ден за заплати и щуро харчене

Още за едно местно чудо на консуматорското общество бях осведомен от любезните ми домакини. Тук заплатите се дават в Чевтъртък и всички магазини него ден работят до 21:00 часа. Хитро нали – вземаш/даваш, печелиш/харчиш. Така се бори финансова криза. В останалите дни обикновенно затварят към 17:00 часа. Аз макар и не получил заплата (не разбрах къде ги дават) поизхарчих няколко долара за подаръци – да зарадвам любимата... и приятелите и децата им и кучето им и котката им, а и съседите!!! Те горките от месец се питат кога тръгваш та да се връщаш. Сега се замислям, че е  нещо неестествен този интерес, хм дали да не се досещам за какво иде реч?! Туй подаръкът е страшна сила.  Голям кеф е казвам Ви, носи радост и много настроение. Магазинерите го знаят и не си губят времето хич... 

И аз в стремежа да се не изложа малко се  пообърках с местната номерация. Няма S, XXS… размери а едни цифрички – 00, 000, ... 16... ! С номер  0 са бебоците, ако има 00 или 000 бебока се смалява J. После минава в детска възраст номера 4,5,6,.. и така през пубертет 8,9... и нагоре  където сме аз и Вие – зависи кой колко е папкал. Моите обувки са 11 ½ (=45 номер) от край време, там долу и да ядеш или гладуваш няма промяна – все си стъпваш бодро по паважа. Така че като тръгнете на пазар си свалете от интернет  таблицата с размерите в Европа и Австралия, аз не бях подготвен, но нали съм Балкански джедай се справих от ряз. В смисъл харчих смело и бодро, чак ми беше кеф!!!

4.       Гръцко хале с българско сирене и кашкавал.

Друго интересно место, свързано с харченето на местна валута е един Гръцки магазин близо до градския стадион. На мен ми се чини да е склад (и си е такъв) но се пазарува на дребно, а и византийците са го кръстили Shop а не Store. Любопитното е, че има българско сирене, кисело мляко и кашкавал. Но ми се усмиханаха че не се правят снимки – късно, аз бях вече готов и им се усмихнах също толкоз любезно – О сории, ок! J

Чудо – бюрокрацията се усмихва и ... работи и то бързо....!!!

Ако сте от съ_фор_умниците  знаете, че след като пристигнете в Австралия имате задачки да отмятате, а не да се помотавате. Австралийците са го нарекли “Things to do list” и подробно са описали къде какво се прави и най-вече защо. Пък ако не сте от имигриращите мераклии, а само любознателни читатели на моете странство, то моля и Вие се запознайте с какво се занимаваме и си подържаме дните интересни, там далече някъде на юг.

Извинявам се на всички, но моята любезна домакиня току ща ми поднесе домашно приготвена българска баница, която ухае убийствено.  Аз съм седнал под навеса с изглед към хълмовете, а от час се сипе ситен дъжд и ромоли монотонно приспивно по покрива, та ще неправя мисля задължителна за този случай творческа пауза, за да оценя качествата на ароматното изкушение и ... няма да Ви споделям за изпитаното удоволствието с цел да Ви мотивирам и Вие да метнете една баница, където и да сте в момента...;)   ....ммммммммм...ГНУСНОООООООООООООО......!!!!! ;))))

Та като пресен имигрант (винаги съм мечтал да бъда такъв, но не и пресен – а изпечен) и аз си имах подобен списък. Направих си го още у дома - кв. Ветрен, гр. Бургас, ул. Александър Стамболийски 7, етаж 2-ри. Ползвах услужливостта на Мрежата и способността и да посочва със стрелкички точното място на зададен адрес върху карта.

Списъкът оформен от служителите в DIAC се оказа по-обширен от моя личен, което си е супер и аз се приготвих за общо 6 задачи:

1.       Регистрация в DIAC (Австралийските Имиграционни Служби).

2.       Регистрация в Medicare (Австралийското Здравно Осигуряване).

3.       Регистрация в  TAFE (Австралийските Данъчни Служби).

4.       Регистрация в  Centrelink (Австралийските Социални Служби).

5.       Регистрация в  Health Medical Services (Медицински Услуги).

6.       Отваряне на банкова сметка (Open a Bank Account).

Естествено започнах отзад напред, помните нали – Тони,новата ми приятелка банкерка, летището в Мелбърн, ако не върнете се няколко дни надолу, моля. Та пристигайки в Аделаид вече съм със задача по-малко. Още на другия ден след пристигането си, здраво стиснал принтвана карта с адресите се мятам  на автобуса и слизам в Ситито. Имам цялото време на работният ден и не бързам никак. Давам го лежерно, с  туристическо почти настроение и подобна крачка. Топличко е на слънце и съм принуден да ускоря ход и с мързелив тръст да се прехвърля на отсрещният тротоар, който се пада на сянка. Тук Октомври вече е пролет и мом(ц)ите разголват смело млечно бели кълки, а само дни по-късно в София падна първия сняг за тази гадина и пак изненада Г-жа. Фъндъкова.

Офисите, които трябва по план да посетя, са всичките или по Къри Стрийит или по сестра и Гренфел Стрийит. Става дума за следното: улицата е физически една и съща, но до сфетофара на Кинг Уилям Стрийт се води с едно име, а след него с друго. Подобна е ситуацията и с други улици – със сигурност има логика някаква, но за сега решавам само да запомня този факт, а по-късно ще питам защо е така.

Фасулски лесно намирам Къри Стрийт 55 (адресът на DIAC), за да отметна точка номер 1 от моя списък и се нареждам на бързо движеща се опашка с посока млади господин и госпожица (според скромната ми преценка) които хем се усмихват хем работа вършат! След кратко резюме на статутът  ми, господинът при когото ми се падна ред, ме провери в компютрите и с позната вече усмивка ми каза, че не съм за тук а за офисът на Южно Австралийските Имиграционни Служби, защото имам спонсорство от тях и ми подаде листче с адреса. Досещате се вече, че въпросният офис беше ... оттатък  сфетофара, на номер 131. 

С бодра вече крачка се отправям в правилната посока. Имах известни затруднения с локализирането на сградата, но се справих с вещината на Басет по прясна следа...:) Сградата се намира на кръстовище и никъде не е посочена номерация или нещо друго , освен логото на водеща местна застрахователна компания. Въпреки тенденциозната маскировка „орловият“ ми поглед фокусира някъде навътре зад стъклата търсеният надпис и бързо се метнах на асансьора за 6-тия етаж. Изненадите продължиха с красиво приготвен надпис на рецепцията: Днес сряда не работим, заповядайте от утре до петък от 8:30 до 17:00 часа! Е, затова пък на следващият ден точно в 8:45 бях пак там  и само след 10 минути (попълнен формуляр и няколко любезни фрази) имах необходимата регистрация. А след час имах вече и Здравно осигурителен номер и Данъчен номер. Как да го кажа – абе усмихват се хората и бързичко те отмятат! Иде ти цял ден все да се регистрираш. 

Спомням си за последната авантюра на новото правителство в Бълхария, наречена международни паспорти и за пореден път се убеждавам в правотата на решението си, че трябва да го диря щастието извън татко_вината.

Представете си за един час да сте си направили регистрация в Областното в Бургас, в Здравна каса и в НАП срещу х-л. България – а, невъзможно нали!!! И при това да сте с ведро и добро настроение и готови да ... се насладите на една бира по търговската улица!!

 Невъзможно ама не! Така е тук на обратната страна на земята – от това ще да е, всичко тук ще да е на обратно...!!!

На гости на Българи в Аделаида

Пристигането ми в Аделаид бе окуражавано и от моите домакини, които в процеса на кандидатстване за виза и впоследствие подготовката за пътуването ми помагаха буквално денонощно. Семейство Стаматови (поименно – Иво, Лидия, Вальо и Тео) любезно и смело ме поканиха да им гостувам за времето на престоя ми тези 2 седмици. 

Ако мога да ви предам моето очарование от тези млади Българи най-точно, то мисля че ще е честно да заявя тук, че те и хора като тях все още поддържат вярата ми в Българщината  - онази, за която сме чели от Захари Ст. и Иван В. и която я срещаме ежедневно сред сънародниците ни от най-бедните части на родината. 

Места където промените все още не са докопали  човещината и  не са я превърнали в модерно Европейско Общество. Пример, ако някой ми отговори  убедително разумно  на питанката, да ми се яви да го черпя една до три ракии (толкоз нося) със салатка: Защо аджиба Евро_дупе_тат ..Х.. получава 7000.00 Евро месечна заплата, а кмета на с. Ребърково не може да стигне и 700.00 лева, а освен кмет е и селско-стопански производител  и  то регистриран в местната земеделска  служба?! Казвам Ви истина е! И кметове познавам и евро-дупетати поназнайвам, че и с министри и подобни „големци“ наши съм си пил ракията. И го недолюбих това европеизиране нито у дома нито в Европата. Крива е тая гега, за челик не става...!!!

В Аделаид има и Български клуб и аз имах удоволствието да присъствам на седмичната сбирка. Както ми сподели леля Кина (съдържателката на бара), след като ми отвори една студена бира, сбирките вече са доста разредени – само  петък вечер. Тя помни годините, когато барът е бил ежедневно отворен и е имало глъчка около масите с табла и белот. „А сега (ми споделя с горчива усмивка тя) има българи, които идват тук и не искат да  говорят на български – тъжно“. Но тази констатция не може да помрачи моето очарование от провеждащите се учебни часове на български с деца на различна възраст. А родителите през това време на раздумка и кафенце, аз понеже не съм родител съм на биричка...;) Има и българска църква в двора и общността се възползва най-често по празници от условията, завещани им от първо-имигрантите. Узнавам, че на другият ден ще има проява на нациите в местния конгресен център и е запланувано участие и на българската общност с народни песни и танци! Изявата е предоставена на новото поколение Българчета...;)

Седя, гледам и слушам родна реч на другия край на света и ми става едно такова ..., та ми иде да си отворя още една биричка...! Както често напоследък ми вика един любим човек – „Миленеееее, баси къде отиде чак на ...“!

 Ако Ви се случи да се местите в странство, то безкорисната помомощ на роден език е най-хубавото нещо, което може да Ви се случи. А моите домакини бяха минали  скоро по тази трънлива пътека имигранството и получавах синтезирана и жизнено-полезна информация за въпроси като –  магазина за бира и вино къде е моля.... и други подобни. Подкачам темата с алкохола поради следният факт, който ще Ви изненада сериозно. В хранителните магазини, независимо от големината им НЕ СЕ ПРОДАВА алкохол – нито бира, нито сайдър, нито вино и нито концентрати – нада!!! Но винаги отстрани има  малко магазинче с няколко стенда отрупани с огнената течност от всички видове. Пригответе се, че да пиете алкохол в Южна Австралия е удоволствие, а  не даденост и се заплаща – картон(6 бр.) светла местна бира Купърс = 13$ и т.н. Бутилка уиски 1 л. = 48$.

Но ми бе докладвано, че има суха бира по магазините  и технологията за домашно биро-производство е  добре развита и по-евтино се получава, та вече почвам да се усмихвам – бре, ще се харесаме ние с тази Австралия!!!

ДРЪЖ ЛЯВАТА ЛЕНТА...или Welcome to Australia!!!

Отварям широко очи и нещо ме блъска в сънливия мозък и кара сърцето да забие за миг като на спринтьор: Колко е часът?! Не би било нормално да се шашкам така ако бях на почивка, но сега - направо фатално. Притесненията ми са оправдани с феноменът познат като „часова разлика“. Това ще да е все едно си пиян ама без да си близнал и капка. Гледаш часовника например е 8:00 сутрин а на теб и душата ти спи все едно си легнал в 7:00. Та подобни тревоги ме страснаха тази сутрин и причиниха сърцебиене с  тенденция към сърцеблъскане. Светещият часовник(собственост на хотела пише, и да се не изнася  също го пише, заедно с две дебели списания и библия!!!), ми показва почти 6:40 а.m.  А аз съм свеж като прясна репичка... за лятна салата. За мен „часова разлика“ няма ли?! И се присетих за моя познайник – какво ли е намислил за днес?!

 

Нали няма да Ви изненадам ако кажа, че закуската в този хотел е също излишно богата, но се усеща липсата на истеричен индиец...;) На входа на ресторанта ме посреща солидна сервитьорка и след като ме проверява в системата ми казва усмихнато да я последвам - до масата  само...късмет голям! Настани ме до кафе-бойлера,а има и бонус – няколко плата със тестени сладки. Но не се наложи да пипам „бойлера“ – тя прочете мислите ми с голям професионализъм и има-няма 2 минути на масата ми се появи кана с горещо хубаво, ама много хубаво шварц кафе.

 Аз разбирам от знаците на съдбата и си рекох, че добре почвам в Австралия още от първата сутрин!

И тук обаче има задявка с интернета. В сайтът на хотела широко се рекламира за безжичен интернет. Обаче има уловка – той е в лобито само. В стаята има кабел и като се свържеш, минаваш през сайт за плащане...29$ долара за 24 часа.

Тънки номерца, които ми напомнят на нашите мили „мутренски“ хотели с паркинг: Ама той е на друга фирма и се заплаща, моля...!!! Сребролюбци ненаситни, анатема... ;)

На летището отидох по-рано, за да отметна една от задачите в списъка. Оказа се, че има офис на банката, в която си открих дистанционно от Бълхария сметка и трябваше да се легитимирам и да я активирам. Това ще е моята банка!!! Почти час ме обслужваше Тони (потомствена малтийка) и успоредно с банковите дела полека обсъдихме доста нещица полезни за мен. Например според нея , ако си майстор и на частно са конкурираш с местен (Австралиец) за поръчка, то шансът да спечелиш е много по-голям, защото местните били мързеливи и проблемни. И други подобни пикантерии, полезни за нашего брата пресен имигрант узнах. Вече съжалявам,  че не съм с виза за Мелбърн... да имаш приятел банкерка е ... полезно!

Полетът до Аделаид е кратък (1 час) и приятен на фона на преживяното до тук. На чекинга ме попитаха дали имам нещо против да ме преместят на седалките до аварийния изход. Аз се бях  чеквал електронно на автоматите преди това, но рекох че въобще ми не дреме къде ще седя, само да не е в багажното. Тя се усмихна на шегата и ми подаде новата бордна карта. Вече седнали (двата реда седалки до аварийните изходи) бяхме специално инструктирани от екипажа, как и кога да отворим въпросните двери. Не се наложи, но кафе пихме!

Дали гледате Аделаид от самолета преди кацане или на Google Earth е идентично. Приятното идва ниско над къщите,  когато картината оживява и осъзнаваш къде си. Летището не е от най-големите и аз много бързо се изстрелях с багажа посока такситата. Има нещо странно в таксито. Не можах веднага да схвана какво ме смущаваше докото мургав субект (шофьор ще да е) не изскочи от  дясната врата  и метна пъргаво саковете в багажника и с много глухо "Сър плийз" ми отвори лявата!!! Не че съм дошъл да карам такси тук, но местен обичай ще да е реших и се гмурнах в неизвестното. Изненада, воланът че и все педали се бяха преместили в дясно!!! И дорде аз се кокорех на откритието си плавно поехме ... по Лявото платно на мнооого широк трилентов път. Като по филмите шофьорът беше индиец и слушахме индийска музика – търпи се, когато е тихичка обаче. И таксито (като по филмите) е като самолет – широко и удобно, чисто, а таблото на шофьора-уред до уред. Дълго се чудех за какво е всичката тая електроника, дори и постоянно записване с видео камера на салона има, а сигналът се праща директно в централата. Но когато Арун ми сподели сметката веднага ми светна, то цените тук като ... в София. Е не всикчо е съвсем по родному: Да сте видели „бакшиш“ индиец  у нас?!

И пешеходците спазват същото "ляво" движение - ред има тук! Да ми хареса Австралия се очертава. И това ме обнадеждава при мисълта, че ще да е възможно да найда онуй ми ти ЩАСТИЕ...?!

2700 + 12095 км или защо моето Д... ме намрази !!!

Не знам за Вас, но сутрин ако не заредя бодито си с порядъчно количество кофеин (нес, еспресо, турско, шварц или ...без значение какво точно кафе) съм като гладен глиган на гола поляна. Затова като се излюпих оценил, качествата на удобното легло (нищо, че е толкова голямо) бързо се изстрелях към ресторанта. Установих, че съм от ранобудниците според  твърдението на същата сервитьорка от снощи – тя тук ли спи или ме дебне нещо...?!   Почти празен ресторантът ухае събуждащо приятно. Погледът ми с вещината на скенер локализира кафе машината и краката сами ме повеждат натам, после ще мислим за каквото и да е. Стискам здраво чашата с животворна доза и са настанявам стратегически между въпросната спасителна машина и блок масата. Отпивам няколко бързи глътки със страстта на наркоман и започвам да забелязвам обстановката. Блок масата е дълга, мноооого дълга и също толкова отрупана. Решавам да я измеря и след като довършвам бързо първото кафе се отправям за второ и нещо да закуся. Мятам две горещи хлебчета, жълто сирене (кашкавал) и два резена краставица в чинията и с точност на геодезист броя крачки по дължината на масата. Въпросната сервитьорка ми се усмихва неразбиращо на ентусиазма и след като получава бързо разяснение (владея чужди езици – сещате се че съм Балкански джедай) се засмява на глас. Хубаво чувство е да разсмееш някого, опитайте и Вие. Констатацията ми е 32 крачки дълга блок маса = 30 метра!!! Ароматът ще да е бил доста силен, защото ресторантът започва бързо да се пълни. Първо се заглеждам в лицата на гладниците. Всички излъчват еднакво щастие при срещата с въпросната маса. Това бързо ми доскучава и се фокусирам в краката им (до глезена!!!). И нещата придобиват други измерения – цвят, форма, скорост...казах Ви че кафето е страшана сила! Дори си ги представих всички тези „обувки“ на къра така както са – ще е доста интересна ситуация. Бляновете ми биват прекъснати от нечии нервни изблици. Любопитен от ставащото около мен сканирам залата в посока истеричните изблици и какво мислите виждам. Пухкав индиец на  средна възраст на разбираем английски врещи на сървитьора, че видите ли няма филийки тост и той не може да си намаже маслото... Гледам и не вярвам на очите си, но сервитьорът с вещината на факир се справи със ситуацията. Извика салонния управител и докато той му обясняваше, че това е стандартът на ресторанта нашето момче му наряза няколко топли хлебчета наполовина и му ги остави да си ги маже...с каквото пожелае. Разбирам вече официалните твърдения, че в Турция криза няма, за разлика от Индия и други развити и недотам развити страни например.

В 15:00 часа след като съм изпил бирата от мини-бара напускам хотела и поемам в посока летището. Посрещатат  ме дузина служители от летищните служби за сигурност и ме молят учтиво (не само мен) за един бърз стриптийз. Т.е. ако не схващате става дума за следното. Влизането в сградата става през пукт за проверка на багажа и ... тялото. Ако светне червено минавайки през портата-детектор те опипват безсрамно пред всички присъстващи, като преди това си се разсъблякъл порядъчно – колан, часовник, портомоне... Тази процедура се повтаря още няколко пъти на влизане  в транзитна зала и качвайки се на самолета. Същото се случва и на другите летища (Доха и Мелбърн) без значение колко е часът и бързо привиквам с това да бивам  опипван – приемам го лично, щом ме опипват значи ме харесват – не съм за изхвърляне още...!!!

Спътници в търбуха на малкия кит (така кръстих самолета) са ми група азиатци и веднага ме възхитиха с дисциплината си. Груповата им ръководителка буквално си правеше каквото си иска с тях – седни, стани, мръдни и т.н. Такова нещо и в казармата не съм виждал, а съм служил за родину 2 години!!! Странното беше, че всичко се правеше се усмивка и щастливи възгласи, не че им разбирам езика де... Полетът до Доха беше прелюдия-апетайзър към следващата отсечка Доха-Мелбърн. Кацнахме в Доха по тъмно и ... топло – 39 градуса по Целзий в 23:30 вечерта. Какво ли е през деня?! Имам един час да сменя кита. Групичка малдежи българи коментират, че има време и за Фрее-Шопа (безмитен магазин, а не свободен българин от шопско) но аз минавам по кратката процедура и ги изгубвам приятно. Летя с QATAR Airways и съм одухотворен от обслужването. Падам се в района на Мишел, симпатична мулатка с точно отношение към досадниците (не и към мен, аз не досаждам никога) и симпатиите ни са взаимни. Носи ми често вода и бира и се прави, че не вижда включеният ми GSM. Ъхъ, правилно схващате че от 10 000 метра височина можете вече да пращате смс-и, че и да говорите по телефоните. Големият кит (Доха-Мелбърн) ни поглъща много бързо и без да губи време поема към другия край на света. Ще споделя, че полетите на дълги разстояния са по-комфортни от тези на средни разстояния. Но скоро се убеждавам, че няма правилна поза  - както и да седя, все ме боли дупето. Потънал в този чисто „битов“ проблем за малко да пропусна моментът, когато прелитаме над Екватора някъде над Индийският океан. Замислих се върху следното. Отколешна моряшка традиция е когато корабът пресича екватора пътници и екипаж, на които им е за първи път да ги хвърлят в морето – кръщение един вид, че и церемония им правят с Нептун и т.н. Как ли би изглеждало подобно кръщение в моя случай сега. За първи път прекосявам екватора, но без парашут от такава височина не искам да ме хвърлят. Та ако ме попитат искам ли кръщение мисля да откажа....;)

По едно време личният ми жироскоп ме кара да настръхна и веднага след това чувам анонса на капитана, че ще кацаме в Мелбърн по график. Местното време е 22:30 часа, температурата е 10 градуса по Целзий. Поглеждам си часовника и пресмятам часовата разлика – 8 часа са напред тези в Мелбърн. 30 минути по-късно вече съм в стая 965 в хотела. Тук резервацията ми е валидна без пазарлък, все пак е х-л. Хилтън. Провеждам задължителните телефонни разговори с уверението, че няма да вляза във водещите новини – кацнал съм читав. Дорде разсъждавам върху въпросът, дали ще имам проблеми с часовата разлика заспивам в „безсрамно“ голямото легло - и тук и пак сам...! Това започва да се превръща в тенденция...!

Питай – за да узнаеш, искай – и ще ти се даде, опитай – ще се изкефиш... почна се интересно.

Часът е към 10:00, денят събота, датата 16ти Октомври лето 2010то, локация Ветрен, вече квартал на  Бургас  (веке сме граждани!!! с кокошки и свине  в двора, но според съседите по-важното е,че билетчето е колкото градското – приоритети...), времето много приятно слънчево-облачно. Моя милост от 10 минути седи и гледа някак празно в купчината дрехи и дре_болии и чака да си стяга багажа. Път ме чака, дълъг път три дни с  „камили“ до другия край на света. Но явно днес силата ми на Балкански джедай е в почивка (събота е) и саковете не се пълнят с поглед. А часът си цъка цъка и ми изпива душицата... За първи път не ми се тръгва на път, а приключенията ми са природа. Дяволски странна работа. След още 30 минути умно гледане и осъзнаване, че без напън няма да стане тя моята работа и резултатът е два полупразни сака, подредени по списък „да не забравя“. Тъжна гледка, „животът“ ми не можа да напълни  2 сака!

Не знам за Вази, но аз недолюбвам разделите. Хич ме няма в подобни ситуации, някак си все не знам какво да кажа, къде да си дянам ръцете и погледа. От географските ширини ще да е това. А едно  бързо ЧАО е повече от обидно. Ама нейсе, справих се и този път и потеглих за към офисът на Нишикли.

Взех си 2 билета онзи ден, единият е за връщането на 31ви Октовмри. Цената е 55.00 лв в едната посока. Избрах първият автобус в  12:30 часа с пристигане в Истанбул по график 19:00 но всъщност е към 20:30! Пристигнах в офиса по-рано, оставих си багажа и реших да се заредя с питие в близкия р-т. „На Кея“. Едно бързо ирландско без лед със сода и носталгични рефрени от Лили Иванова, Богдана и сие ме довършват и не знам, дали ще се събера да се кача на автобуса. Няколко телефонни разговора с верни приятели ми дават нужния тласък – колко му трябва на човека...!

Автобусът е приятна изненада. Чистичък, свеж въздух, приятни лица се усмихват, че има и свободна седалка за мен. Сядайки установявам, че всяка облегалка има личен монитор с различни опции. Одавна не съм се качвал на автобус, но това пътуване променя отношението ми към този вид транспорт. Стюардът е любезен младеж  и бързо ми свикна, че не бива да ме закача с въпроси от рода на: Искате ли Кола, вода, бонбони, кексчета и т.н.? 

       

 Настаних се възможно най-далеч от останалите пътници, на предпоследната седалка. Но се оказа, че „късметът“ ми се е погрижил да ми е интересно с пълна програма до вечерта. Атаката започна с юнашкото хъркане на втория шофьор, който си полегна  на последната седалка и много оттренирано след няма и 5 минути пусна мелодията. Втори удар поемам фронтално. Пред мен са седнали две жени с млад юнак на видима възраст към 4-5 години, но характер - бяс за цяла детска група. Все пак съм имунизиран с едно голямо ирландско (да ме извиняват  шотландците, но много има да учат в правенето на уиски) и поглеждам философски на шанса си и даже се усмихвам иронично. Червената ми лампичка светва, някъде наоколо ще да се спотайва старият ми познайник – Мистър Мърфи!!! 

Макар и с порядъно закъснение пътуването да авторгарата в Истанбул е приятно. По пътя спираме на няколко места за по една цигара време, а границата с двете проверки минаваме за общо 30 минути. Няма да ви досаждам с визуализация за пътя до границата, той с нищо не се различава от пътищата в цялата ни страна – пачка до пачка, идат избори все пак! Но нещата коренно се променят след табелата „Добре дошли в Турция“. И някак си неволно ме осенява следната идея. Има бълхари-патриоти които като стане дума за Турция изпадат в амок и устата им се покрива с пяна в опити да изложат познанията и позицията си по темата за южните ни комшии. Нали знаете, мнението е  като дупето, всеки го има... Та се замислих дали няма да е полезно, всички тези родолюбци да ги запишат на една хубава екскурзия до Турция. Интересна ще е на връщане проверката на армаганеца...;)

  

В Истанбул влизаме по тъмно, но градът веднага ме очарава с темпът си на живот. Улиците са светли и гъмжат от хора. Трафикът е непоносимо претъпкан но някак си в организиран хаос. Помня градът от 1992 насам и всеки път  бивам приятно изненадан. Да укротиш и амбицираш 15 милиона жители в един град е истинска магия. Знам че кметът на Истанбул е с ранг на Министър и доста отговорен бюджет, който се вижда навсякъде където погледнеш. За да го „видиш“ Истанбул са ти нужни поне 10 дни, но можете да започнете с книга на Орхан Памук – все пак за това му дадоха Нобелова награда за литература!

От автрогарата до летището се стига за около 20 минути с метрото, цена на жетона 1,50 ТЛ (=1,50 ЛВ). След изнервящо и изпотяващо лутане в летището ПОПИТАХ и узнах, че моят  УОУ Хотел е на предната спирка и облекчено поех обратно. Но Мр. Мърфи ме чакаше с усмивка вече: на  рецепцията младежът ми съобщи, че нямам резрвация, поспорихме и ... бях настанен срещу 149 евро в стая 706. Обстановката в стаята започна  да връща усмивката на лицето ми – леглото голяяямо, да гониш цяла вечер ... духове, щом си сам ;) банята с вана и биде!!! А мини барът не го и поглеждайте (ако Ви се случи) – местна бира ЕФЕС = 15 лв... Пише че има безжичен интернет, ама в стаите го няма, освен ако си не носиш кабели да се логваш (а, какви думи само?!!). ПОИСКАХ си пароли (хакнах някого) и хоп влезнах в Мрежата. След бързо освежаване забелязох, че часът наближава 22:00 и побързах към ресторанта с работно време от 5:00 сутринта до 23:00. Аз ще Ви споделя, че обожавам турската кухня, но в Турция! Дори в турският ресторант в Японския (х-л. Кемпински София) не могат да се доближат до вкуса, който експлоадира в устата Ви след първия залък още. Поръчах си Турски кебап с кисело мляко – ГНУСНООООО, мога да излапам още три порции. И след тази обилна вечеря полята с две местни бири ЕФЕС се отправям към онова страшно голямо легло. Утре се надявам да е по-спокоен ден, но се присещам за Мр. Мърфи и бързам да заспя.

      

КАТО ОТЛИЧНИЦИТЕ или „очакван“ подарък за рожден ден ...

Ако сте попрочели нещо от предните писания (макар и по диагоналната система) вече знаете за подвизите ми на средна възраст без акцентът да е в ЕГНто, а в моите способности... или по-скоро в плануваните подвизи!!!

За съжаление никога не съм бил отличник (до 7ми клас не се брои), но винаги съм им завиждал. Сега ще Ви кажа защо. Все когато питах  – Кой кара такава кола? или – Кой ... (има) по дяволите това гадже? или още по-лошо – Кой живее тук? Отговорът беше един и същ – Отличниците. Как да си не изядеш ... нищата от яд, че не си се напънал когато му е било времето и сега се тутриш с Опел или VW. Човешко е да се ядосаш. Аз туй го мога на 150% но ви не трябва да сте наоколо тогава.

Във връзка с темата на този Блог ще споделя „искрено и лично“ , че се огледах (узрях или усетих) малко късно. Имах илюзии относно „избрах Бълхария“ или „мога  да се справя“. Това е единственото нещо до сега (според  съдия Дред сме млади още), за което съжалявам. Но веднага се коригирам със следното: Ами ако се не беше усетил сега, а след още 10 години?!

Та да го карам хронологично, все пак си имам тема и фенове...верни фенове ;)

За изпита по английски език се готвих 8 месеца. От които 6 месеца интензивен курс с преподавател и 2 месеца самоподготовка. Т.е. от 4ти Август 2008 до 6ти Март 2009. Интензивно означава следното – понеделник, сряда и петък от 10:00 до 12:00 курс, а през останалото време самоподготовка - по около 100 думи през ден, диктовки, домашни и подобни  стресиращи мозъка глезотийки. Но аз като един древен спортист знам, че трябва да тормозиш мускула (мозъка) за да реагира адекватно... и минахме 3 нива по някакви книжки – резултатъ беше, че почнах да съставям граматически правилни изречения. Че и англичани почнаха да ме разбират, но май туй ще да е че са понаучили Български...

Самоподготовка конкретно за IELTS е решаване на тестове давани през годините на изпита. Свалих доста файлове от Мрежата. Но имаше весели моменти, когато контролът (в  червен цвят) бе по-видим от синият оригинал. А аз обожавам Ink Blue… (без политически или футболни препратки).

Та ето как се справих с плануваните точки, пък Вие ще кажете в коментар дали съм Отличник:

1.       Изпитът по английски беше на 28 Април 2009 – Speaking и на 30 Април 2009 – Listening, Reading, Writing. Моите ртезултати – 6; 6,5; 6,5; 6,5 !!!

2.       На 27 Септември 2009 получих Positive Skill Assessment from TRA.

3.       На 18 Ноември 2009 полчих State Sponsorship from South Australia for Visa Subclass 176.

4.       На 8 Декември 2009 подадох комплекта документи за виза до DIAC. На 27 Февруари 2010 получих майл, че трябва да им пратя еди какво си, но вече имам краен срок за влизане в Австралия, макар да нямам още виза. Т.е. всяко забавяне на исканото пратка е за моя сметка!!! Крайната дата беше 10 Август 2010!!! И на 11 Април 2010 получих мейл – подарък за рождения си ден – Visa Grant Letter.

Та ето ме на, няколко месеца по-късно в процес на спокойно стягане на багажа. Отказвам да се шашкам или да бързам за някъде, където и да е. Попрепатих доста и дори наместването на живота ми в два сака ме не стряска вече... сещате ли се, че съм нещо като тъмен Балкански Джедай...

Ще пътувам през Истанбул-Доха-Мелбърн-Аделаид (и обратно пак по същия маршрут) или като дати 17 Октомври излитам от Истанбул и на 19 Октомви би трябвало (никой не е останал горе в небето-поне така твърдеше инструктурът ми по парашутизъм) да кацна в Аделаид. Обратно излитам на 30 Октомври от Мелбърн и на 31 Октомври по обяд 11:30 кацам в Истанбул. Да, отивам за две седмици – да се впиша в разни списъци. ЩАСТИЕТО така е решило – преди да ми пристане, имам изпитания. А аз съм смел юнак и веднага хванах пътя, втора покана не чаках.

Та тези дни уреждам разни детайли по ежедневието си (спомняте си за силата ми в планирането), също и по вътрешните полети Мелбърн-Аделаиде-Мелбърн, по пътуването до и от Истанбул/Бургас и т.н.

Друго интересно занимание е грижата за оцеляването на домашните през това време – правя курсове с колата до МЕТРО и Карфур с красиви списъци. Но тази „красота“ не бих я споделил. Много е лично-прозаична и някои от Вас (литературен гений) ще ме споменава тъй та да ме сърбят телесата...

Та толкова като въведение в темата. От тук насетне ще е пътепис със снимки, разписания, впечатления и ... още нещо...  LONG WAY DOWN UNDER and back. До скоро и хайде със здраве.

WANTED DOWN UNDER или моят ПЛАН да стана ОЗИ

Да ПЛАНИРАМ  в детайли това ми е сила. И други сили имам – отварям капачката на буркана с лютеницата и на други стъкленици също, келнера винаги носи сметката на мен (!?), катаджия никога не ми иска рушвет, кучето (Дукеса Багира) винаги ми носеше пръчките и пак и пак, и в най-опиянените си мигове успявам да се прибера в къщи,  незнайно как но винаги неволно успявам да нараня най-близките си хора (дарба ще да е!?), та съм нещо като Балкански джедай...!!!

Нямах затруднения с планирането и ако Вие имате пишете ми, ще Ви огрея пък ще почерпите. Нали споменах, че те Австралийците на са като хората или по-скоро са, ама това би означавало, че ние Бълхарите не сме...?! Подробно са написали всичко, което би интересувало всеки кандидат-емигрант като мен. И четеш (на английски – нали Ви казах че съм Джедай) и почва първо да ти става невъзможно сложно разбирайки, че визата не можеш я купи на летището или да минеш паспортна проверка на гише Европейски граждани. Напротив, аха и да влезнем (Бълхарите) в листите Държави с невъзможен статут за виза. Но виждам, че в случая членството в EU (European Union) действа в наша полза. Всички визи с цел туризъм се подават и получават online (http://www.immi.gov.au/e_visa/visitors.htm) . Това ви е важно за когато му дойде времето да ми идвате на гости. Но спазвайте традициите моля. Без ракийка не тръгвайте!!! А и колетче да пратите става... ;)

Може да съм джедай, но действителността не прощава дори и на силата. Не го разбрах всичко от първо четене та повторих и потретих, абе голямо четене и кумане падна. Ама нейсе, накрая списъкът (учудващо кратък) със задачи се оформи в следният порядък:

1.       Спешно почваме курс по английски език. Трябва да е ефтин, качествен и интензивен. Изпитa IELTS се държи в София (не може да се купи – проверих!!!).

2.       Успоредно с това почвам да подготвям пакета с дикументи. Това включва превод и заверка на дипломи за образувание, документи за семеен статут и имотно състояние (да си преброим грошовете), професионални квалификации, а ние решихме да си обновим паспортите и личните карти, че и шофьорската книжка.

3.       Когато тескеретата са готови е ред на skill assessment, което по нашенски ще рече да ни признаят професията. Лесно е, четеш инструкциите и изпълняваш буквално каквото са поискали. Сакън да не си въобгъзите, че можете или знаете повече! Не бива, ще ви отхвърлят любезно молбата. Подробно е описано всяка професия или майстор какво знае, учи и върши и нищо повече!!! Схващате ли вече, че ние тук не сме като хората...мъкаааа, мъка, мъка.

4.       Когато точки 1.,2.,3. са изпълнени подавам молба да ЩАТ (в моя слуай Южна Австралия) за спонсорство!!! Нееее , няма да ми дават пари, а ще ме „поискат“ като Велик Майстор и Държавата ще клекне бързо и ще ми даде виза. За този щат разглеждането на молбата е безплатно, но за други не е.

5.       Когато и точка 4. е изпълнена иде ред на DIAC, да им пратя всики дикименти събрани до тогава и да си платя гяволията, че искам да стана ОЗИ.  ОЗИ идва от AUSI = Australian.

Туй то, от ясно  по-ясно. Нали ви казах, че в планирането съм джедай.

Ако щете вярвайте, но живеем в много интересни времена. Преди 10ина гадини компютрите бяха като подобрена версия на Правец а интернет зареждаше екрана една цигара време. Сега и на Бургаската гара  има безплатен безжичен (английската дума ми е много сложна) интернет. Представете си. Седите си на перона и чакате пътническия за гара Комунари и четете за Австралия например в лаптопа си. Или пък по Skype говорите с Канада и  белите мечки в Квебек узнават, че ЖП транспортът при нас не е много редовен и надежден, но пък скъп и мизерен.

Та и аз така. Голям фен съм на интернет или свойски казано Мрежата. А че Г-н. Google знае всичко и бързо отговаря въобще не ща да споря с никого. Пробвайте нещо. Например си напишете името и кликнете търси. Ще се изнендате от неща, които и Вие не знаете за себе си.

И след като имах вече План всичко стана още по-драматично. Естествено за това следващия път, но сещайте се, че точките съм ги метнал като отличник. От ония дето карат лъскави коли... ;)))

Защо завъртях Земята...?!

Първо още веднъж да благодаря на Бай Алеко за помощта! Добре  се получи заглавието тук. А преди много гадини пак с неговата Чикагска одисея влезнах в НЕГ – Бургас. Значи и с моята одисея ще да се получи...може би!!!

За какво иде реч в този БЛОГ или както би казал един любим адвокат „да видим сега какво ще правим...“! 

Кратката версия:           Предстои ми пътуване (отиване и връщане) до Аделаида, Южна Австралия. И понеже има човеци, които се интересуват от детайлите на тази авантюра, а други ще намерят надявам се полезна информация за себе си, та за това се реших да пиша. А и е безплатно и писането и четенето!!!

Малко по-дългата версия (или лирична работа е това писането):

Ще започна разясненията с няколко гадини назад или по-точно от пролетта на 2008ма.

Ясно помня, че беше хубав сезон – сух и топъл и първите щъркели по традиция ги посрещнах (и веднага изпратих) още някъде към края на Февруари. Това да не ви учудва, аз може да не ви видя разминавайки се на улицата, именно защото все нагоре гледам... понякога се питам дали не е време да се консултирам със специалист, ама не знам точно какъв...?! Та същата тази артистична пролет мен взе да ме стяга чепикът. А това на тази възраст е доста опасно усещане, стана ясно по-късно. И аз като се зарових ... някъде в себе си и все в тези щъркели и лястовици ми е мисълта – дойдат, поседят па си отидат и после пак...свободна работа. Сигурно е казвам ви. Има научни трудове за това,  чел съм ги и даже дълго съм ги броил пернатите номади...

А аз какви ги мъдря - имотец трупам, борчове връщам, на „обществото“ се опитвам да съм полезен или с една дума живучкам. И ‘га се обърнах и погледнах назад, ами то нищо не е останало в  душата – само мъка и горчивина. Колко вино съм изпил - ще споделя, като преброя корковите тапи от бутилките. Събрал съм четири торби на тавана не знам защо,може и да узная някой ден, но са още там. И мислих дълго, много дълго, чак до към средата на лятото и реших...:

Ще го диря пустото му щастие! Щом не е тук в БЪЛХАРИЯ значи е другаде! Ама къде?!

И като ми олекна на душата и повярвах и ... стана интересно. Земята е кръгла смятам знаете. Аз съм походил по чужбината малко ( http://www.picasaweb.google.bg/milenfilev ) и реших, че правилната посока е на Запад. Нали преди време все натам гледахме – Deutsche Mark, Blue Jeans, Audio Video Tape Recorder, Coca Cola… славни благинки. И хората там са едни усмихнати и любезни, дори и в магазина и кафенето, чак не ти се тръгва.

И почнах аз да диря щастието. Ползвах интернет  и Google Earth (върти се...накъдето поискаш). Първо  в Европа рових, ама снобски тясно ми се видя. Не беше тук. Завъртях още в посока Запад и ... ехааа, Карибски басейн. Цял месец съм бил „там“. То не бяха Френски, Английски, Холандски, Датски, Щатски (САЩ)и други,  има даже суверенни острови. И гледам аз отгоре (нали съм Архангел) и го няма щастието и там. Не се отчайвам, светът е голям рекох и още на Запад завъртях. САЩ са ясни на всеки, но и там го не намерих моето щастие. Предпочитам студа пред жегата и завъртях нагоре към Канада, но също толкова бързо я подминах бялата шир – никакъв шанс да е тук, щеше да е замръзнало до сега ако бе се скрило тук. И ми стана тревожно. Къде да го търся? На къде да завъртя Земята? Не остана много. Южна Америка, Африка и Азия не може да са го приютили – по CNN, BBC и Al Jazeera все разруха и нещастие от тези райони дават.

И погледнах надолу DOWN UNDER. Я виж ти, няма да се сетя никога за тези географски ширини. АВСТРАЛИЯ -  топло, пъстро и просторно. Разрових се из мрежата много обстойно и като се започна една – надежда след надежда. Брех май го намерих мястото си рекох. Имат нужда хората от специалисти или Skill Migration са го кръстили. И други опции имат... въобще ако си читав ще те вземат, само им кажи как да го направят. Не връщат без причина. Речено сторено. Цел Австралия, но ми трябваше план. А те хората и за това са помислили. Подробно всичко са написали – кое след кое следва, кой къде да се нареди и т.н. Четете писаното и пак го препрочетете и ползвайте речници щото помагат. И хората тук помагат. Има добри Българи в Австралия ! А в Бълхария останаха ли не смея да питам вече!!!