вторник, 2 ноември 2010 г.

Не дотам Дивите животни в парка за ... Диви животни...

В един от почивните  дни (тук се работи!!! Не е като у нас – по кафенетата на смени) се натоварихме на „белия лебед“ и отпрашихме в посока близкият парк за диви животни.
Преди да Ви потопя в буша да обърна напълно заслужено внимание на „белия лебед“.

Това е готината кола на моите домакини: Тойота Карина. Пълен автоматик, който плавно се носи по Австралийските пътища с достойнството на старши самурай. Това е предполагам модел – шаблон за първа кола за нашего брата имигрантина. Перфектна комбинация между първоначална цена, разходи за поддръжка и качество на возията. А и багажникът е напълно достатъчен за едно семейство с 2 деца. Другото подходящо возило е местният Холдън (подразделение на GM), но  аз лично имам горчив опит от двете Омеги които съм притежавал и бих се дълго триумил за подобен избор. Самата сделка за колата става по следният чуден начин. Иво ми показа един цветен лист (светлосин май беше) формат А4 сгънат на три като писмо. Та едната сгъвка я взема купувачът, другата собственикът, а третата остава за Щатът мисля. И се замисих, абе нотариусите и адвокатите тук от какво живеят?!

По магистралата ограничението е 100 км и има едни странни жълти табели с коали, кенгура и други представители на местната фауна. Първо реших, че местните животни и те пердашат за по-бързо по магистралата. После видях оградата покрай лентата и попитах, защо на 4 лентова магистрала има табела „Внимание, коалата се кани да пресича“ ? Представете си в Амазонията ленивецът да реши да пресече „Пътя на соята“ (местната магистралата)!!! Ами то ще стане континентално задръстване и първо стоковата борса в Ню  Йорк ще реагира с покачване на една дузина индекси, а оттам и цената на нашите кренвирши ще скочи. Та важнии са тези табели, ако ще в Сибир да са сложени.

Въпросният парк (името е без значение – не го запомних, а ме мързи да ровя в Мрежата сега) се е ширнал по хълмовете над града посока Северо-Изток. Има и еко-пътеки за щураците да ма‘ат крачки от града до тук и ето едни такива герои.

Гората е предимно от евкалипт и веднага ми става ясно, защо всяко лято Австралия гори. То ще е истинско чудо ако не гори, просто няма да е нормално. Няма да навлизам в детайли по темата относно полезната страна на пожарите за бързото обогатяване на почвата с азот и минерали чрез пепелта и високата температура. Но листата на тези дървета са с широчина на листо на плачеща липа, само че по-рехава корона а кората на дървото се бели сама и се превръща в подпалки буквално.

Прибавете високата температура през лятото, силните пориви на вятъра (окенът е отсреща) и белята сама тръгва. Няколко дни по-късно потейки се на първото си шофиране с ляво движение из квартала забелязох един пожар по хълмовете – първият за сезона и Иво (моят домакин) го запечата с неговият безотказен НИКОН въпреки късният час за снимки.

Първото животно което срещаме е ... естествено мама Кенга с малкия Ру_т, но не къде да е, а на паркинга – сигурно отговаря за таксите за паркиране. Друго изумително австралийско творение е общественото барбекю. Градски и горски паркове навсякъде може да ги ползвате безплатно. Носите си мезетата и бирата, натискате копчето и купона тръгва отведнъж. Тук на паркинга имаше подобни покрити под навес устройства и мисля, че някой следващ път ще се възползвам от удобствата на модерния живот...

Самият парк е доста по- „градски“ отколкото див, за какъвто гръмко го рекламират служителите. Всичко  е като в градския парк подредено, пипнато и ... дресирано. И в Ситито и тук животинките като те видят, мятат усмивката до уши и те подбутват – Ти що не купи от торбичките с храна за нас, я марш обратно и билета за вход да си платиш! Първо ни притеснява нещо като плъх, ама чак толчав голям плъхок (мъжки плъх на бургаски диалект) и аз не съм виждал.

Той обаче все едно всеки ден с мен си пие кафето. Запречи ми пътя по пътеката и ме хипнотизира право  в очите. Добре че батко Вальо реагира адекватно и го почерпи от торбичката и аз се измъкнах по пантофки. Следваше среща с коалите. С две думи – мързел голям. По цял ден сън и тъпчене на бузи с листенца. Чудно как това много симпатично на външен вид животно оцелява в дивата природа с този мързел.

Бързо минаваме през кучето Динго и мястото за пушене, което не знам защо бе  пълно с гъски... по пътеката покрай езерцето за пореден път ни чекират този път ибиси и патоци. Добре че пеликаните се бяха курдисали на слънце та ни пропуснаха. Подобна е и ситуцията зад оградата където се помотават няколко кенгура, гъски и стадо птици ему. Всичко лежи и трябва да ходиш да го храниш както се е опънало – пашалък класически. Само едни дребосъци пойни птици, които подхвърчаха из храсталаците, отмиха срама на иначе дивите животни в също толкова дивия парк.


Сигурно аз съм в грешка с понятията за диво, но това ще да ми е професионално заболяване. Приключвам  темата порядъчно изморен. Вече втори ден съм на път за към къщи (все още Бургас). Както би  се изразил един любим човек: Мириша на път – четири летища, три самолета, едно  метро и автобуси. Абе не е лесно да си ... тиква, да знаете от мен и да го запомните.


Няма коментари:

Публикуване на коментар