За финал ... Пепел от Рози

  Местното училище и кварталните катерушки.

От близо 10 дни съм си обратно в Бълхарско и все по често ме засърбяват разни части на тялото - ту дланите, ту ходилата, ту брадата (след 5ия ден плаче за бикче), но косата още не е, сигурно щото няма никой там горе или щото съм ... джедай J

Макар и поотлежали няколко дни, спомените ми са все още достатъчно бистри и ще Ви налея малко от тях:  Южноавстралийско - реколта 2010.

Имах  удоволствието да посетя училището на батко Вальо. Симпатична дори скучна отвън едноетажна сграда и всичко се променя с прекрачването на входната врата. Пъстро и весело, но същевременно подредено. Аз нямам никакъв опит с училища и деца, но ми се чини че това което видях няма нищо общо с родните школа. На обзавеждането на това квартално училище за малчугани би завидял всеки колеж или университет у нас. 

Имах усещането, че съм попаднал в профилирано училище за надарени деца артисти. И ми се прииска да съм и аз малчуган – не намеквам за учителката по никакъв начин. Не мога да си спомня точно учебната система в Австралия каква е, но знам че почва от 5 годишна възраст и учебният процес е изцяло занимателен и интересен във вид на игри и подобни задържащи вниманието върху задачата. Също като при кучетата – всичко трябва да е на игра и да е приятно – простичко... Сещам се за истерията и опашките около 15ти Септември у нашенско и ми иде да вуя...

След като  си го взехме батко Вальо от школото му се насочихме към кварталните катерушки !!!! Не градските или Областните, а кварталните. По-късно видях още една в същия квартал но в по-голяма градинка. Гледката е просто хипнотична предполагам за всеки родител. Зелена полянка и някъде в нея са разположени шарените катерушки и люлки. Под тях има много дебел килим от по-едри стърготини. Единственият асфалт е ... на улицата където върви трафикът!!! Простичко и ефтиничко – но не е изгодно за далавери между кмета и фирмата строител!

На връщане минаваме покрай нещо интересно. В единият от парцелите (двор по нашенски) боботи един багер и пълни един голям камион с останките от някогашна къща. Шофьорът на камиона през цялото време полива обилно с вода от маркуча отпадъците в каросерията и не позволява да се вдига прахоляк. И това общо взето бяха работниците на обекта – багерист и шофьор. За няколко часа парцелът е чист за новата къща. Помислих малко и стигнах до следното умопомрачение – нямат си цигани в Австралия и  им се налага да са по работливи.

·         Ботаническата градина и сватбата.

Друго за мен интересно място е Ботаническата градина. А и по пътя от Ръндъл Стрийт до там има какво да се види. Ето например с батко Вальо открихме бърлогата на Баш Майсторите. Те в Австралия им викат Масони, а на колибката им викат Гранд Ложа – `кво да правят бедничките Озита далече са от Европата и си предават важности пред туристите.

А градината си е един доста голям РАЙ. Доста паркове съм обиколил и в Бълхарско и извън, но тази ми легна на душата. Едни високи дърве, га погледнеш на горе и ти падне тупето назаде. Веднага се сещаш за Джурасик парк. 

Обикаляйки из парковите пътеки забелязваме зад едно поточе шумна тълпа. Всички са много официозно издокарани и нервничат нещо. Когато наближихме веднага познахме, че ще има сватбена церемония ... и имаше наистина със същите му там салтанати кату у  нас – камери, шаферки, кумове (викат им бест мен...) и сеирджии. Подвикнах им аз, първо да им поговоря щото съм гърмян заек по въпросите на брака, но те направо си ме игнорираха. Аз не се засягам, щом  са решили да ... харчат пари лошо няма. Ама не им е весела церемонията хич даже – няма оркестър и кларинет на ушенце... дори и птичките в парка не усетиха по нищо че купона тече.

Другото интересно нещо в тази градина са служителите по подръжката. Всеки кара по един електромобил с каросерийка и метнати в нея инструменти. От тези колички, които ги има по голф игрищата да возят мързеливите снобари... А служителите все са едни такива щастливи усмихнати младежи. Нали съм пресен тук веднага ги сравних с нашите служители в Бургаската градина – 3 циганки копат или сеят нещо и една българка им виси на главите като конска муха – сигурно щото нямат електромобили в Бургас. По едно време се сумрачи и закапа и ускорихме в свински тръст разходката. Но попаднахме в гвоздея на програмата – градината с Рози...изумително красиво и ароматно. 

Сега в Австралия е късна пролет и всичко е цъфнало. Онемях на место и никакъв дъжд не можа да ме помръдне. Накъдето и да погледна – красота и ухание. А точно пред мен вид който само съм го чувал, но никога не бях виждал на живо – Пепел от рози.

Предупреждавам, че фотото ми е джобен Самсунг за 150 лв от Карфур Бургас и в цветовата настройка има доста субективен фабричен фактор, а аз съм безсилен там = невинен! Но при всички случаи ако следвашият път нямам много време за размотаване ще дойда директно тук и не знам дали ще си тръгна. Все пак се наложи да се насочим към изхода на градината и да се огледаме за подслон от идващият дъжд. Няма и 5 минути по-късно вече се бяхме паркирали в кафенето на една великолепна сграда. Центърът на Южноавстралийските Винопроизводители. 

Ако ме питате директно кое предпочитам да консумирам – Вино или Бира - отговорът винаги е бил Вино. Може би  и затова с лекота я открих тази сграда и барчето вътре. Но понеже ни предстоеше да посетим Българският клуб се задоволихме с по кафе и някакви сладкиши. Но това е още една бъдеща спирка в моя списък от места за посещение.

Прясно слезнал от автобуса уморен на два дни път „любезен” бакшиш ме стрелва ребром – Такси ще ти трябва ли? ... Поех си дълбоко дъх и се гмурнах обратно в ... родното. И някак си много усетно за мен се понесох по бързеите на интересното ни житие.

Тъжно ми е но ще го напиша тук: Бълхария никога няма да е ... България !

Кой как си иска така да го тълкува. В спорове не влизам и не вярвам,че така се ражда истината. От много приказки  само глава боли. Пари не съм Ви взел да четете нито съм Ви задължил.

Ако тръгна на някъде след време, може пак да попиша, а може и да не.

Та така. Мисля да го свършвам това пътуване и в писмена форма вече. Макар и набърже престоял и отлетял видях, че си струва да отведа моето Щастие в този край на света. Още повече че у дома в Бълхария то се бе покрило на третия етаж и все го подминавах, като слепок...

И за да приключа в холивудкси стил с щастлив край ще Ви подканя да стягате дисагите, яхвайте магарето и свят широк, пътища много. Щастието или е у Вас, или е до Вас, или там нейде зад ъгъла се крие – дирете го. Туй сторих и ази. Амин. 

Не дотам Дивите животни в парка за ... Диви животни...

В един от почивните  дни (тук се работи!!! Не е като у нас – по кафенетата на смени) се натоварихме на „белия лебед“ и отпрашихме в посока близкият парк за диви животни.
Преди да Ви потопя в буша да обърна напълно заслужено внимание на „белия лебед“.

Това е готината кола на моите домакини: Тойота Карина. Пълен автоматик, който плавно се носи по Австралийските пътища с достойнството на старши самурай. Това е предполагам модел – шаблон за първа кола за нашего брата имигрантина. Перфектна комбинация между първоначална цена, разходи за поддръжка и качество на возията. А и багажникът е напълно достатъчен за едно семейство с 2 деца. Другото подходящо возило е местният Холдън (подразделение на GM), но  аз лично имам горчив опит от двете Омеги които съм притежавал и бих се дълго триумил за подобен избор. Самата сделка за колата става по следният чуден начин. Иво ми показа един цветен лист (светлосин май беше) формат А4 сгънат на три като писмо. Та едната сгъвка я взема купувачът, другата собственикът, а третата остава за Щатът мисля. И се замисих, абе нотариусите и адвокатите тук от какво живеят?!

По магистралата ограничението е 100 км и има едни странни жълти табели с коали, кенгура и други представители на местната фауна. Първо реших, че местните животни и те пердашат за по-бързо по магистралата. После видях оградата покрай лентата и попитах, защо на 4 лентова магистрала има табела „Внимание, коалата се кани да пресича“ ? Представете си в Амазонията ленивецът да реши да пресече „Пътя на соята“ (местната магистралата)!!! Ами то ще стане континентално задръстване и първо стоковата борса в Ню  Йорк ще реагира с покачване на една дузина индекси, а оттам и цената на нашите кренвирши ще скочи. Та важнии са тези табели, ако ще в Сибир да са сложени.

Въпросният парк (името е без значение – не го запомних, а ме мързи да ровя в Мрежата сега) се е ширнал по хълмовете над града посока Северо-Изток. Има и еко-пътеки за щураците да ма‘ат крачки от града до тук и ето едни такива герои.

Гората е предимно от евкалипт и веднага ми става ясно, защо всяко лято Австралия гори. То ще е истинско чудо ако не гори, просто няма да е нормално. Няма да навлизам в детайли по темата относно полезната страна на пожарите за бързото обогатяване на почвата с азот и минерали чрез пепелта и високата температура. Но листата на тези дървета са с широчина на листо на плачеща липа, само че по-рехава корона а кората на дървото се бели сама и се превръща в подпалки буквално.

Прибавете високата температура през лятото, силните пориви на вятъра (окенът е отсреща) и белята сама тръгва. Няколко дни по-късно потейки се на първото си шофиране с ляво движение из квартала забелязох един пожар по хълмовете – първият за сезона и Иво (моят домакин) го запечата с неговият безотказен НИКОН въпреки късният час за снимки.

Първото животно което срещаме е ... естествено мама Кенга с малкия Ру_т, но не къде да е, а на паркинга – сигурно отговаря за таксите за паркиране. Друго изумително австралийско творение е общественото барбекю. Градски и горски паркове навсякъде може да ги ползвате безплатно. Носите си мезетата и бирата, натискате копчето и купона тръгва отведнъж. Тук на паркинга имаше подобни покрити под навес устройства и мисля, че някой следващ път ще се възползвам от удобствата на модерния живот...

Самият парк е доста по- „градски“ отколкото див, за какъвто гръмко го рекламират служителите. Всичко  е като в градския парк подредено, пипнато и ... дресирано. И в Ситито и тук животинките като те видят, мятат усмивката до уши и те подбутват – Ти що не купи от торбичките с храна за нас, я марш обратно и билета за вход да си платиш! Първо ни притеснява нещо като плъх, ама чак толчав голям плъхок (мъжки плъх на бургаски диалект) и аз не съм виждал.

Той обаче все едно всеки ден с мен си пие кафето. Запречи ми пътя по пътеката и ме хипнотизира право  в очите. Добре че батко Вальо реагира адекватно и го почерпи от торбичката и аз се измъкнах по пантофки. Следваше среща с коалите. С две думи – мързел голям. По цял ден сън и тъпчене на бузи с листенца. Чудно как това много симпатично на външен вид животно оцелява в дивата природа с този мързел.

Бързо минаваме през кучето Динго и мястото за пушене, което не знам защо бе  пълно с гъски... по пътеката покрай езерцето за пореден път ни чекират този път ибиси и патоци. Добре че пеликаните се бяха курдисали на слънце та ни пропуснаха. Подобна е и ситуцията зад оградата където се помотават няколко кенгура, гъски и стадо птици ему. Всичко лежи и трябва да ходиш да го храниш както се е опънало – пашалък класически. Само едни дребосъци пойни птици, които подхвърчаха из храсталаците, отмиха срама на иначе дивите животни в също толкова дивия парк.

Сигурно аз съм в грешка с понятията за диво, но това ще да ми е професионално заболяване. Приключвам  темата порядъчно изморен. Вече втори ден съм на път за към къщи (все още Бургас). Както би  се изразил един любим човек: Мириша на път – четири летища, три самолета, едно  метро и автобуси. Абе не е лесно да си ... тиква, да знаете от мен и да го запомните.